Поезия

[Ранобудниче]

Голям е бате Слави.



Ето още нещо на Камелия Кондова:


Стяга ми шапката...

Стяга ми шапката. Не ми е по мярка.
Липсва ми вятъра шантав.
Душата ми, бялата - с черната шарка,
търси билет за Шабла.
Дяволе, как си? Спиш ли спокойно?
Как е сърцето ти? Новото.
Обичам мъжа си. Няма виновни.
Сама си купих отровата.
Пие се бавно. Не е горчива.
Не се умира от нея.
Само ми става толкова сиво,
че песни не ми се пеят.
Само ми става толкова празно
(а няма място за мене!).
Кървав да бъде, но да е празник!
Дяволе, имаш ли време?
Зная... Тапети, килими, завеси...
Чака ме гола къща.
На онзи отгоре ли да обесиш
грижата за насъщния?
Дишам нормално. Жива съм още.
А пък звездата ми падна.
Дяволе, за една само нощ -
купи си билет за Варна.

[fred]

Мдаа и това си е добро.

Аз продължавам със Славимир Генчев:

Крепостни души

Не е случаен пътникът,
нарамил всичко,
което можем да сберем в торба:
мечта и хляб, самотност и огнище
и побеляла от праха съдба.

Виелици стоусти са го хапали,
до кости го е мокрил бавен дъжд,
изтичали са дните му на капки.
И все пак пътникът ни беше чужд.

Не стигат думите – ушите много.
Коя събира
людете в тълпа?
Опипваха го подковани погледи,
кобура си
там някой разкопча.

Мълчаха всички – като пред обесен.
Миришеше на позволена смърт.
Да бе дошъл след век,
година,
месец,
да бе предупредил,
че е на път!

Страхливи,
неподготвени
и смъртни
изпращахме горчивия му гръб.
Отиваше си пътникът, размътил
душите ни с библейската си скръб.

А беше ден обикновен,
безличен:
ни за веселие,
ни за сълзи.
Вървеше пътникът,
нарамил всичко,
което можеше да ни спаси.

[fred]

Владимир Висоцки
КЪМ ВЪРХА

В памет на М. Хергиани

Ти върввиш по ледника без дъх,
с поглед, впит във върховете сини.
Горе сънно вдишва всеки връх
облаци, издишвайки лавини.
С теб внимават, като че покой
са ти обещали тия дни те -
пазят те от каменен порой,
пазят те и от пукнатините.

Идваше беда и димен пласт
бе покрил изцяло планината.
Ти не различаваше тогаз
срутването от пукнатината.

Ако бе за помощ позовал,
щяха в миг скалите да отвърнат.
Ехото им в радиосигнал
ветровете щяха да превърнат.

Ти почувства всеотдайността
в боя за превала - там самите
камъни ти пазеха гръдта,
рамо ти подаваха скалите.

Умният не скитал по гори. . .
Ти пое - не вярваше в мълвите.
Ставаше гранитът мек дори,
като пух се стелеха мъглите.

И ако след някой тежък бой
легнеш в тези планини далечни,
ще се наклонят като над свой
хребетите - обелиски вечни.

Превод от руски: Добромир Тонев

[Ранобудниче]

Цената на доверието

Така съм създадена,
Че предпочитам
Да се усмихна, вместо да се намръщя,
Да погаля — вместо да ударя,
Да повярвам — щом ме погледнат в очите.

Много пъти са ме лъгали.
Дори най-скъпите, най-близките.
Обичта ми са тъпкали
С думи са ме оплитали —
И пак ме гледаха в очите.

Може още сто пъти да ме излъжат.
Нека.
Едно не искам: заради стоте измами
Веднъж да не повярвам само
На очите, които наистина
Са били искрени.

Станка Пенчева

[fred]

Е добре дошла и тук отново


Пол Верлен
* * *

Шум на кабарета, уличен разврат,
и платани в здрача, с късен листопад,
кален омнибус - раздрънкана кола -
куп желязо на разбити колела,
взор върти - зелен-червен - в завои дързък,
пушейки, работници за клуба бързат,
със лулите под носа на полицаи,
покриви пробити /вътре капят стаи/,
дъжд, разбит асфалт, канал - воня /не трая!/,
ето моят звезден път - към рая.


Превод от френски: Борис Илиев

[Ранобудниче]

Здравей.



Почти молитва

Не ме ли обичаш ти, Господи,
та все ми затръшваш врати?
Зъл си! Злопаметен! Просто ти
и тоя път си отмъсти,
задето ругах те и хулих те,
задето, не вярвайки в теб,
ти пращах проклятия. Чу ли ги,
боже, дъртако свиреп?
Чул си ги, явно, защото пак
ме върна на долния свят
и пак се събудих във клопката
на ада му, страшно богат
на мъки, на гаври, на робство и...
...Загледан във твоя син свод,
проклинам те без неудобство аз:
"Що за любов, Боже, Господи...
да ме наказваш с Живот!"

Дамян Дамянов

[fred]

Това от мен:

Владимир Висоцки
ЛИРИЧЕСКА

Тук с лапи увиснали зъзне елшак
тук птица тревожно свирука.
Живееш сред лес омагьосан и как,
и как ще избягаш оттука?
И да вее череша бельо на студа,
и люляк в порой да се срине -
аз пак ще те грабна и сам отведа
в дворец, озвънен с окарини.

Твоят свят е магьосан за много лета,
а за мен и лъчите - дамгосан.
А ти мислиш, че няма по-чудни неща
от този твой лес омагьосан.

Нека дойде без росни листа утринта,
смръщен месец да спори с небето.
Все едно ще те грабна и сам отведа
и светъл трем със балкон към морето.

В кой ден от неделята, в колко часа
ти ще тръгнеш със зоркост прикрита,
на ръце да те взема и там отнеса,
дето няма да бъдеш открита?

Ще те грабна, щом кражбата в тебе пламти.
Колко сили прахосах по тебе?
И на рай във колиба пожертвай се ти,
ако някой двореца обсеби.


Превод от руски: Иван Теофилов

[Ass]

Една от любимите ми песни на Висоцки, но така преведена.... - просто се губи много. Не толкова от смисълът, колкото от музиката в стиха.

[fred]

E да, губи се доста и от изпълнението, но и текстта звучи по друг начин

[Thunder]

Нека живеем, моя Лесбия, и нека обичаме!

За гласовете сърдити на старците

пет пари да не даваме.

Само слънцата умеят да залязват и пак да се раждат:

щом светлината кратка за нас веднъж угасне,

ще трябва да заспим в една безкрайна нощ.

Дай ми хиляда целувки, след това сто,

след това други хиляда, след това още стотица,

после отново хиляда, после пак сто.

И, много хиляди когато целувките ни станат,

нека ги размесим, за да не ги знаем,

за да не може никой злобно да завиди,

когато види колко са нашите целувки.

Стихотворението е от Катул, за превода от латински си нямам и идея кой го е правил

[fred]

Интересно попадение

От мен едно на Гео Милев

Кажи: внезапно да изчезнеш...

Кажи: внезапно да изчезнеш
и да се слееш мигом цял
с шума на уличния празник -
и ти, и твоята печал;

да бъдеш светъл и безличен
сред многоликата тълпа,
да бъдеш шарка от миража
на ярка делнична съдба;

и да не дебнат черни стражи
над твоя малодушен сън -
ни звук, ни звън да ти припомня,
че Вий и Те са - вещ и вън;

и гол от свойта лишна гордост,
без час, без образ и без вест -
да те лелей една велика,
последна, проста радост: Днес...

Кажи: разбираш ли лъжата
на тия гибелни мечти?
- А! истината и лъжата
са кръг - и в него кръг си ти!

О! и узрей в светата пазва
на тоя тих, насъщен грях -
и принеси му в жертва всичко
ти:
своя гняв и скръб, и страх!

[viki]

Да събудя малко темата

Монолог на киселото гроздe - Яна Кременска


Не съм узряло, а му се привижда,
че слънцето ме люби на баира.
Обхожда ме, това добре го виждам.
Лисугерът му подъл. Как примира...

Облизва се, че и потрива лапи.
Високо съм, бе пич, и киселея.
Какво ми стъпваш тихо по чорапи.
Зелено съм, не мисля да узрея.

Това го знам от всичките уроци
на старите лозари. Бях им вино.
Недей да ми се мяташ на подскоци.
Играло съм и аз веднъж невинност.

Ако ще ме крадеш, го дай по-мъжката.
Това със нежността – на Косе Босе.
Голямата любов ми е през дръжката.
Но виж на мъка, казват много нося.

Подскачай си. Прави се, че умираш.
Изобщо не ми пука на зрънцата.
То не е като гъби да събираш.
Освен, че киселея, съм устато.

[fred]

Браво, че съвсем се успахме тука

Eто едно от Смирненски


В Леге

„Леге”. Задръстен тротоар
и двойка там. Той хапльо стар,
а тя пък прелестна жена
с очи на палава сърна.
Потънал в пот, почервенел,
той, хапльото, се е навел
и връзва връзките й, тя
стои с усмивка на уста,
върти на четири очи
и нещо смътно в тях личи...
„Леге” и столичен елит –
и пъшка той надве превит,
прокапва пот кат едър град,
а тя поглежда всеки млад
с усмивка блага на уста
и сякаш смята си сега
с кого би било най-добре
сред туй нестихващо море
да тури тя поне веднъж
на изпотения си мъж
ей тъй на... само за шега,
един чифт хубави рога.

[Ранобудниче]

Сватбата на мама

Слезе от хълма и тръгна нанякъде -
потъна баща ми в тревите зелени.
Вече двайсет години аз го очаквам
и от двайсет години мама се жени.
Самотни и тъжни дохождат мъжете -
причесани меко, с походки красиви.
Говорят, сами си предлагат ръцете.
А тя и не иска да знае. Щастлива
излиза навън и се рови из двора,
ходи донякъде - с мляко се връща,
сяда на прага, с тишината говори...
Откакто я помня, все си е същата.

Но някой ден ще пристигне жениха
и ще приседнеме в стаята трима.
Тихо ще вият кларнетите, тихо
ще бъде в душите ни - ще мълчиме.
Трохите той ще реди, тя ще го гледа.
Най-после ще заговорят за здравето.
Ще оживее нашата къщица бедна,
ще си тръгна тогава - ще ги оставя.
Ще поплаче на прага моята майка
и ще си легне бавно в нощта
до кроткото рамо на непознатия
и до сърцето на мъртвия ми баща.

Борис Христов


п.п. Вече не съм сигурна това, към което ме води моментното ми настроение или пък просто хрумка, дали не е пускано преди, но ще ми простите, ако е така

[fred]

Я едно в стил хайку от Кръстю Пастухов

Наведох се...

Наведох се
и
пих
от
извора.
Миришеше
на
тиня.


И едно от Горица Петрова

Кажи ми, че си ти

Кажи ми, че си ти...
Не ще попитам
кога в съня ми скрит се настани.
Кажи ми, че си ти..
Ще те повикам —
ще късам в календара прашни дни.
Кажи ми, че си ти..
Това ми стига.
Не искам думи с пудра да мълвиш.
Решиш ли, че не си —
ще си отида.
А ти отново кротко ще заспиш.